Text: -A A +A
Четете още в Истински живот: Кариера
Фото: 123rf

Най-гадното в правенето на кариера е пътят към върха. Като виждам колко усилия трябва да се положат за да постигнеш нещо и да се издигнеш, почвам да разбирам защо „големците” са толкова надменни. Те самите са минали този път, когато трябва да мачкаш хората под тебе, да излагаш тези, които са ти равни и да лазиш на четири крака пред повисшестоящите.

Забелязахте ли, че онези, от горните етажи на властта, се подкрепят? Това е защото разбират какво всеки от тях е направил да се издигне и какви усилия ще полага за да задържи позициите си.

Хората се променят, каквото и да мислим по въпроса. Колкото по-високо стигаш, толкова по-надменно гледаш на „сивата маса” под теб.
Къде се стремим, ние, кариеристите? Да изплуваме от групата на „незабелижимите хора”, т.е. на тези, които не ги забелязват „големците”? Искаме да бъдем велики и уважавани и т.н. А в същност искаме да се превърнем в тези омразни за нас създания, които наблюдаваме всеки ден и мразим за това, че са нещо повече от нас (в интерес на истината, омразата е взаимна).

Реших да напиша всичко това след няколко случки, които са ми се случили една след друга – и емоциите ми са се натрупали до критичното ниво. Един след друг трима души са се направили, че не ме познават в присъствието на хората, които са по-значими за тях. Първата случка го преживах, защото помислих, че бих могла да разбера човек, който не иска да признае пред друг „големец”, че има познати от „по-нисшата раса”. Стана ми криво, защото на този човек доста услуги съм правила още по времето, когато той се е катерил нагоре.

Същият ден една жена, която от край време се прави на голяма работа, ми обърна гръб (видя ме и обърна гръб!) защото ме помни от времето когато й бях подчинена и не се разбирахме много добре. И това го преживях философски: като не се обичаме, можем да забравим, че се познаваме.

Последната капка беше вчера. Господинът, който с помощта на връзките си е успял да се изкачи доста високо, първо се направи, че не ме забелязва, а после – когато е разбрал, че точно аз съм човека, който ще му свърши работата, започна така да ми се умилква, че направо щях да повърна от погнуса (извинявайте за израза).

Не е приятно да не те забелязват. Гадно е да те подценяват. Лошо е да те мачкат. Какво да правим ние, кариеристите без връзки, чуждестранни дипломи и богати роднини? Да стискаме зъби и да се стремим да преминем в групата на „големците”, та да можем и ние да плюем хората?

Прегледано: 908 пъти

Кликнете върху социалния бутон и споделете тази статия с приятели!