Безработен по душа

Не е лесно да си безработен. Не изкарваш ли пари, изведнъж се превръщаш в човек без права, все едно си непълнолетен или освидетелстван. Всеки се чувства в правото си да ти дава съвети и да те напътства в живота. Работещите “ти завиждат за свободното ти време” удобно забравяйки, че да си свободен без пари не е кой знае каква свобода. Всеки има право да ти държи сметка, че “още не си си намерил работа” и да те пита търсиш ли изобщо, сякаш тъпан трябва да биеш насред мегдана всеки път, когато отговориш на обява. В бюрото по труда те гледат като нещо слузесто, изпълзяло изпод някой камък, а евентуалните работодатели ти задават тъпи въпроси, които изобщо нямаше да им хрумнат, ако си бяха направили труда да прочетат твоето CV.

Не, хич не е забавно да си безработен. Но пък при търсенето на работа се случват доста забавни ситуации.
Интересно, но когато те канят на интервю, никога не ти казват: “Абе, нашия офис е малко забутан. Намираме се в едната от две свързани помежду си сгради без асансьор, в които никoй не е и чувал за нашата фирма. Всъщост офиса на фирмата е на тавана и на вратата нямаме табелка”.

Предполагам, че първото изпитание за кандидата е да намери офиса сам, без подсказване, само с помощта на чувството си за ориентация. За съжаление моето никакво го няма. Никога няма да забравя как в един проливен дъжд търчах по улицата в отчаяно търсене на номер 12. Но улицата просто свършваше на номер 10. На отсрещаната страна имаше номер 11 и номер 13, но те не ми вършеха особена работа. На номер 10 не бяха и чували за съществуването на номер 12 и ме уверяваха, че съм сбъркала улицата. Когато най-накрая го намерих, се оказа добре укрит в забутан вътрешен двор между номер 6 и 8.

Друг път намерих адреса точно на време, изчаках интерюиращата да се освободи, попълних въпросник и чак по средата на интервюто се оказа, че не си говорим за едно и също работно място. Офисът, който ми трябваше, се оказа на същия номер, но в безистена, а там където бях на нахълтала, по чиста случайност също провеждали интервюта.

Веднъж ми се наложи да отида на интервю чак в Бърно и наивно си мислех, че с питане ще се оправя. Къде ти! В Прага, когато питаш за посоката, хората или започват да те упътват, или казват “Не знам”. Но бърняците се друга порода. “Шпилберг, Шпилберг… това не беше ли онзи баир с паметника? А защо отивате там? А от къде сте?”. След като проведох поне пет пъти подобен увлекателен разговор, започнах да задавам въпроса по друг начин: “Шпилберг Офис Център – знаете ли го къде е? Да или не?”. Е, намерих го накрая, но с цената на доста разклатено психическо здраве.

Ако търсенето на адреса още не те е превърнало зомбирано подобие на самия себе си, за това ще се погрижат интервюиращите. Има една интересна порода хора, които без да те попитат каквото и да било, с часове ти разясняват какво прекрасно работно място предлагат и с какви изгоди се позват служителите им – сякаш ти ще оценяваш тях, а не те тебе. Предполагам, че целта им е да предизвикат у нещастния кандидат сълзи на отчаяние, скърцане със зъби и блянове по изгубения Рай, след като стане ясно, че няма да получи мястото. А има и такива работодатели, на които сякаш целта им е точно да събудят фалшиви надежди. Симулират буен възторг от твоята личност, викат половината фирма да ти се порадва и само дето не вдигат банкет, че са те срещнали. Изпращат те едва ли не с прегръдка, кроейки планове за светлото ви съвместно бъдеще – само за да не чуеш никога повече за тях.

Друг интерсен факт при търсенето на работа е, че евентуалните работодатели не жалят време и енергия да пишат мейли и да ти телефонират по сто пъти преди интервюто, но след това се държат като нещо, което си забърсал в бара предната вечер. Винаги на изпращане казват: “Непременно ще ви се обадим, дори и само за да ви кажем, че не сте одобрен” – след което естествено, тотално забравят обещанието си. Ама защо си кривите душата, кажете направо: “Ако ви харесме – ще ви се обадим. Ако не ви харесме – няма”. Изключение направи само една фирма, където ми се обади лично главния шеф (с когото изобщо не се бях срещнала по време на интервюто) за да ми каже със злорад, мазен гласец, че не съм одобрена. Предполагам, че това му е подобрило настроението за целия ден.