Как ми даваха рушвет

Историята ми е съвсем истинска.

Аз съм отговорен човек, а и доста влизам в положението на клиентите на нашата организация. Да, забравих да кажа, че съм служител в една нечастна организация. Занимавам се с какво ли не, както и с това, че подготвям издаването на едни административни справки. Рутинна работа, средно отговорна и никак не е свързана с някакви големи предимства и “възможности”.

Преди няколко месеца подготвям една поредна справка, от рода “еди-кой-си не е направил еди-кое-си…”. Имаме определен срок да отговорим на човека, който иска такава справка. Срокът е доста голям, но когато нямаме много работа, правим нещата много по-бързо, понякога – в рамките на 2-3 дни. Всичко зависи от натовареността ни, а не от личните ни предпочитания. Това е увода – за да разберете, че не съм направила нищо извънредно, а ефекта беше…

Преди няколко месеца една госпожа моли да й бъде издадена такава справка. Разбира се, колежката й обяснява, че сроковете са доста големи, но ако има възможност ще направим по-бързо. И госпожата се хваща за думите “ако имаме възможност” и по незнайни пътища открива, че точно аз съм човека, който ще й прави справката. Тя ми се яви лично и ми се моли половин час всичко да стане по-бързо, много бързо, в рамките на “от днес-за утре”. По една случайност няма други молби и аз наистина успявам да й подготвя документа много бързо. Предавам справката по реда си на колегите и забравям за нея и за госпожата…

Представете си, каква изненада ме чака след два дни. Идвам на работа. Госпожата, ухилена, доволна и намигаща пресреща ме пред вратата на стаята. В ръцете си стиска една полиетиленова торба, доста големичка. Влиза след мене в стаята и застава с приятен и благодарен израз на лицето. Аз помислих, че нещо е объркано в тая пуста справка и тя дойде да корегираме нещо. Настроението ми, съответно, започва бавно да увехва.

Та, какво стана по-нататък. В рамките на 4-5 секунди, през които съм си сваляла палтото и бях обърната с гръб към госпожата, тя успя да извади и да намести върху бюрото ми следното: 5-6 шампоана от този “за мъже” до този “бебешки”, 3 кутии с крем за лице, безброй някакви дребни шарени кутийки, а най-отгоре беше настанила голяма кутия бонбони.

Шокът и изненадата ми бяха толкова големи, че си глътнах езика…

Когато се съвзех, започнахме да извършваме действия, които сигурно изглеждаха като сцена от някой филм: аз й казвам да си прибере нещата и ги подбутвам към торбата, тя ги вади и нарежда на бюрото ми, аз пак ги махам – тя ги вади… При все това бях ужасена от ставащото, защото всеки момент в стаята можеше да влезе някой колега и да ме завари в подреждането на тази менажерия…

Най-накрая госпожата се предаде.

Сега вече ми е смешно, но тогава…

Почвам да разбирам, че ние хората сами сме си виновни, че има корупция (говоря за истинската корупция, а не за моята кокошарска история) – сами зорлем искаме «да се отплатим» за нещо, което ни се полага по закон, а и се върши от отговорни и честни хора. Не давайте рушвети, хора!