Text: -A A +A
Четете още в Истински живот: Работа и трудов живот
Фото: stock.xchng

Понеделник:

Пристигнах на работа, както обикновенно – в 7 и 30. Във фирмата всички гледат като оксиженисти 3-ти разряд. Реших да си почина малко след почивните дни. Затворих се в кабинета, изключих телефона, гле дах филмчета, играх CS.

Вторник:

Пристигнах на работа, както обикновенно – в 7 и 30. Покрих се до 9. И кой идиот ми звъни в 8 и 30? Ако съдя по номера – от счетоводството. Второ обаждане точно в 9. Мразя ги тия! Искат да им включа компютъра. Странно – в петък всичко си беше ключено и работеше. Занасям се до тяхната стая. Отварям вратата и ръката ми инстинктивно отива на мястото, където (като бях в казармата) стоеше кобура. Направили си „вътрешно преаранжиране”... Всички кабели наискубани и намотани на купчина. Всички розетки – грижливо затиснати с шкафове и столове. Мрежовия НР5100 – разкостен на модули (явно не им стигала силица да го местят целия, а после не им стигнал акъл да го съберат). А в мен гледат 8 чифта очи, надяващи се на помощ. К’во да правя – налага се да им ударя едно рамо. Мамка им, как са успели ТАКА да ги оплетат тия кабели? Стоявам ги да разплитат, а аз отивам да пускам първия компютър. Пуснах 6, като пътьом изплюсках половин кутия бонбони (повече не можах, не обичам шоколад) и забърсах един телбод (вече си имам 8). 2 компютъра сложили в онази част на стаята, където няма розетки, нито контакти. Злорадо обяснявам, че докато не намерят удължител, нищо няма да включа. Тръгвайки си забърсвам готина острилка за моливи. Отивам при геолозите. Страшни пичове са! Любимия ми отдел! При тях винаги има нещо за плюскане и въобще са готини хора. Поседях при началника им, пихме кафе. Подарих им два нови пада и 2 оптични мишки. Прибрах се в кабинета.

Чукане на вратата.

Влиза любимата ми юристка (26 годишна, неомъжена, собствена квартира).

- Макси, а оптична мишка имаш ли? – А на теб за какво ти е? Нали скоро ти дадох нова – Да, ама оптичната по-хубаво се търкаля по падчето.

Дадох и обикновенна мишка в прозрачен корпус с лампичка вътре. Като включиш компа и мишката свети в красив виолетов цвят (Тия оптична от топчеста не различават!). Получавам целувка по бузата и нежно намигване. Настроението ми рязко се покачва. След секунди връхлита приятелката й (30 годишна, разведена, собствена квартира) със същия въпрос… явно е чакала на вратата. Тържествено връчвам същото устройство. Получавам въздушна целувка и два бонбона. Майната му, трябва отвън да окача табела „Админа шоколад и бонбони не пие!” Но настроението е по-добре. Ихаа, то дошъл обяд. Къде ще плюскам? У тях ще плюскам! Пътьом изхвърлих бонбоните.

Наядох се като попско чадо на Задушница. Седнахме да пием кафе. Сметанката си я прибрах. Питат, харесали ли са ми бонбоните? Отговарям, че да, разбира се.

- А на теб какво ти се падна ?
Мамка му… какво може да бъде? Добре, че видях кутията.

- Ми единия с вафла, другия с лешник. – Заповядай, вземи си още! – А, благодаря красавице, трябва да бягам!

След обяда отивам в подчинения филиал на института.

При геолизите. Към час поседях, поговорихме с програмиста и тръгнах да слагам 8 нови компютъра. Настроението ми го преебаха още в първия кабинет: седя и меланхолично гледам процентите на инсталацията и ме питат „Как е, не работи ли?”. Инсталирах. Отговорих на тъпите въпроси. Плюскане не дават. Забърсах си кутийка телчета за телбода. Събирам си нещата, за да си тръгвам и изведнъж древния дядо-геолог се събужда:

- Млади човече, а защо не сменихте клавиатурата и мишката? – Защо? Те са абсолютно еднакви – от една партида са. Тези ви ги сложих преди седмица. – Млади човече, а как ви е името? – Оран Гутанович, викам, Аз съм от руските републики (колкото и странно да е, дядото това го преглътна) – Оран Гутанович, при нас ще има инвентаризация и ще изглеждаме много глупаво, ако компютъра няма неговата си мишка и клавиатура.

Дядо, не на мене тия.

- Те не се инвентаризират, това са консумативи. – А може ли да ми дадете телефона на вашия началник? – Може разбира се!

Давам телефона на програмиста. Бързо го предупреждавам по месинджъра, за очаквания разговор.
Дядото демонстративно включва спикъра и набира номера. Разговора няма да привеждам – той се състоеше от реплики на дядото и въпроси на програмиста „Е, и к’во?”. След осмото „Е, и к’во?” дядото се предава. Аз отивам в следващия кабинет. Там още от вратата ми предлагат кафе. Не отказвам.

- Вземете си бонбони. – А, не благодаря, аз сладко не пия… тъй де, не ям. Наденички има ли?

Дават ми бутерброд със сирене. Започвам да ги обичам. След втория разбирам, че ако изям още един, няма да мога да работя. Инсталирам 4 компютъра, отивам да пия кафе с бутербродците. Ох, повече не мога да ям, смъквам се към кабинета на програмиста, ще играем CS. Пътьом ме дръпнаха в някакъв кабинет – да им помогна да разпечатат телефонния указател на града. Тия са идиоти! Е, какво, мен к’во ме боли? 240 хиляди реда на шрифт 14 пункта… Пращам го за печат. Затваряме се с програмиста в администраторската и бичим CS до вечерта.

Сряда:

До 3 през ноща се пукахме на CS. Отивам на работа в 9. Мда.. последната бира май не трябваше да я пия.. Странно, никой не звъни. Аха, аз съм си изключил телефона. Идват от развойния отдел. „Не ни работи принтера”. Добре де, пингвам ги, без да си мърдам от мястото. Целия отдел го няма в мрежата. Ще трябва да бия път до 3-тия етаж.

Прегледано: 26,763 пъти Автор: jimmy Източник: informator.org | 25.01.2006г.

Кликнете върху социалния бутон и споделете тази статия с приятели!